Като малка имах навика да отварям често шкафовете вкъщи и да разглеждам какво има в тях. Скучно занимание за порасналото ми аз, но за едно дете, си е цяло приключение да попадне на нещо ново, когато няма никой наоколо. Наскоро, когато влязох в дома на моето семейство, детското в мен, се възроди отново. Хвърлих един поглед тук-там, а след това отворих няколко чекмеджета. В едно от тях попаднах на почти всички ръчни часовници в минало свършено време. Мама ги беше запазила. Поколението на мама пази много неща и трудно се разделя с вещите от миналото.

Тик-так. Тик-так.

С мама живеем в различни времена и се учим взаимно. Аз се разделям с лекота с повечето ненужни неща, които ме заобикалят. Чувствам се самата себе си, когато пространството около мен, е изпълнено с по-малко вещи, които ми носят радост. Така новото в живота идва по-лесно, защото няма нищо излишно, което да застава на пътя му.

Оставих мислите настрана. Тогава се вгледах отново в часовниците и времето, спряло във всеки от тях. В този момент изпитах някакво странно чувство. Следите на годините, застинали между две стрелки.

- Мамо, искам да ги изхвърля. Много искам.

- Остави ги, аз ще го направя, отговори тя.

Тик-так, тик-так…

- Мамо, изхвърли ли ги?, попитах отново

- Да!

Исках да чуя още много пъти „да“. За всичко старо. За всичко излишно. Непотребните спомени, които надзъртат от чекмеджетата и тиктакат.

То, времето никога не спира. И нито една вещ не притежава силата да го задържи.

Тик-так, тик-так…