In the trap of time
Не ме забравяй
by Мария Видева

Тя винаги настояваше да снимаме моментите, а аз да ги изживяваме... твърдеше, че това е начина ѝ да се връща към тях и да ги преживява отново и отново, че във всяка снимка запечатва емоцията на мига, че паметта е странно нещо и след време, когато емоциите са други... паметта ни изкривява спомените и затова един човек помни случките по един начин, а друг – по друг начин. Така и не успях да я убедя, че това, че помним нещата различно, не значи, че те са се променили с времето, а само че всеки ги преживява по свой собствен начин.

Един ден се върна вкъщи разплакана... единственото, което успя да каже беше: “счупил се е... няма ги... спомените ми...”

Видях колко е разстроена, знаех че с думи не мога да я утеша... пуснах ѝ любимата песен, онази на която бяхме танцували за пръв път... прегърнах я... тя се сгуши в мен, пасвахме си като две половини на едно цяло. Усетих как прилепила глава до врата ми, вдишва аромата ми... както го беше правила безброй пъти. Погледнах я и попитах: “Можеш ли да уловиш това на снимка?... това чувство, този аромат, тази музика… това е, което връща спомените и ги съживява... едно докосване, едно вдишване, една нота... и хиляди снимки не могат да направят това по-добре...”

Без да ме поглежда, тихо ми отвърна: “Правя ги за теб... за да не ме забравиш”... прегърнах я още по-силно и я целунах... това беше моето обещание, че няма да я забравя...

...и как бих могъл......