Днес имаше рожден ден. Ставаше на 72 години. Още от сутринта бе с настроение. Свари си чай, начупи в него малко сиренце и хляб, сложи и две лъжички захар. Започна да шета из стаите, но от превъзбуда забравяше какво е започнала да прави. И все се ослушваше за звъна на телефона. Чакаше Жорко, единственият ѝ внук. Не очакваше да дойде, знаеше че е много зает. Той работеше в голяма фирма, непрестанно тичаше да върши важни дела и нямаше време да пътува толкова далече. Жорко беше много зает.
Спомни си, когато се роди. Синът на сина ѝ. Не бе и подозирала, че може да обича някой повече от собственото си дете. Всяко лято го оставяха при нея. Това бяха най-пълноценните месеци в самотния ѝ живот. Останала млада вдовица, с много лишения  успя да изучи баща му. Щом завърши, той отиде в столицата. Там се запозна със снахата. Докато Жорко беше малък, идваха редовно, после посещенията намаляха. Бяха много заети.
Погледна към покритата с каренце масичка. Там стоеше един бонбон, обвит с целофан. Преди две седмици съседката я почерпи. Веднага си помисли, че на Жорко ще му хареса.
Денят отминаваше. Уморена, седна на стария диван. Загледа се в любимия си сериал.
На вратата се почука. Синът ѝ, снахата и Жорко! Дори и торта ѝ бяха взели! Прегръщаше ги и целуваше, галеше лицата им и повтаряше безспир: „Благодаря ви, дечица!“
Старицата трепна и се събуди. Беше заспала на дивана. Погледна телефона и избърса влагата от очите си.

Той, Жорко, е много зает.