In the trap of time
Паркинг за чувства
by Юлия Раданова

Слезе от колата. Целуна я бързо. Вяло. Незаинтересовано. Каза, че ще се видят. Не каза кога. И продължи.

Тя остана малко още на паркинга. Мразеше разделите си с него. Мразеше тази кола. Мразеше този паркинг. Мразеше баща му и всичкото, което ѝ бе причинил. Мразеше и себе си и всичкото, което си причиняваше. Когато бе поискала да продължат с отношенията си в името на детето, не знаеше какво значи това. Година по-късно синът ѝ, тогава на 17, ѝ каза, че я ненавижда. Че ненавижда и него - собствения си баща.

Сега, 5 години по-късно, бе видяла сина си в едно от онези празни заведения с бездушните погледи. Синът ѝ я гледаше укорително, а тя нямаше къде да се дене. Бягайки от раздялата, тя просто бе ускорила пътя към нея. 

Малко по-късно се чу вой на сирени. Линейка пропя в пряката вдясно. Не ѝ обърна внимание. Бе заета да мисли за себе си и собственото си нищожество. След това потегли. Искаше да избяга от капана на спрялото време. 

Кара дълго и безцелно. Докато телефонът ѝ извъня 2 часа по-късно. Женски глас каза в слушалката:

- Г-жо Димитрова, синът ви. Моите съболезнования.