Where now?
Жената, която гасеше свещите
by Иво Тодоров

Храмът беше изпълнен с хора. За вярващите този празник имаше дълбок философски смисъл, за някои беше повод жената да направи вкъщи салата и да изпържи кюфтета.

За кюфтета си мислеше и жената, която помагаше в църквата. Просто защото от близката кооперация вече ухаеше на пържено. Жената беше на 79 и това ѝ личеше - бръчките ѝ наподобяваха пустинен пейзаж, а сивите коси бяха сухи и стърчаха тук-там изпод забрадката.

Рано сутринта жената премете пред църквата, забърса вътре, изми свещниците, натопи пролетните китки, закичи с цвят иконите, помоли се набързо и запали първата за днес свещ пред иконата на Богородица.

Свещите бяха като фитили – едва запалени, веднага се нагряваха от съседните, восъкът се сгърчваше, превиваше. Свещниците прегряваха. Восъкът капеше по пода, по ръцете на вярващите, по обувките им, по дрехите. Но какво бяха няколко капки восък, изгорили пръстите, в сравнение с мъките Господни.

Самотен мъж влезе в църквата. Беше угрижен и сякаш не виждаше другите. Загледан в краката си, стигна до свещника, запали три свещи и се прекръсти. Чак тогава погледна надясно, където някаква млада жена помръдваше молитвено устни. После пак извърна очи към свещника.

Запалените от него свещи вече ги нямаше. Жената, която гасеше свещите, ги беше извадила и загасила в кофата с вода отдолу. Ядоса се и беше готов да я напсува, но се спря, защото все пак беше в храм.

Жената, която гасеше свещите, се прекръсти пред иконата на Св. Георги и с бавни стъпки тръгна към дома си, далече от хорската врява и суета – в малката панелна гарсониера.