Where now?
Ръчен багаж
by Лора Младенова

– Много Ви моля, ще изпусна полета, за какво плащам бизнес класа! Кого още трябва да изчакам? – багажната лента минава достатъчно бавно и без пререждането.

– Госпожо, човекът е в инвалидна количка, знаете правилата.

От забележката на служителя на Хриси ѝ става неудобно. Вглъбена в безброй ангажименти и командировки, в последно време тя се страхува дали не е започнала да се превръща точно в киселите хора, които забравят да върнат обаждане, да благодарят, или да отстъпят ред на опашка. Недопустимо за професионален комуникатор, а май най-редовно се случва точно на тях. Или си въобразява? Дали да не търси късмета си другаде. Понякога кръстопътят е кръгово.

Благото светло лице на човека, заради когото избра PR-ската работа, изплува в ума ѝ неканено и незабравено. Заедно с отдавнашен ден, когато той подписва с трепереща ръка нейната студентска книжка, седнал в своя инвалиден стол и по-висок от изправените хора, и продължава започнат на лекции диалог:

– На път най-важна е компанията. Има хора, колежке, все искат да се успят, да сядат, да почиват, да ядат бърза закуска, да видят мола. Аз например обичам да обикалям непознати места, докато се стъмни, вървя, искам да видя всичко. Исках.

Прав беше за компанията. Хриси пътува предимно сама.

– Ваш ред е, заповядайте!

– Е, хайде, професоре – промърморва си Хриси с едва доловима усмивка. – Отново сте на път.

В закопчаната преграда, между двете отделения на ръчната чанта, едното – за служебния лаптоп, а другото – за личния, вече дванадесет години пътува ръчно подписана студентска книжка.