След като по-рано през деня катедралата в Милано отне дъха ми, наред беше куфарът с двадесет килограма вещи, които трябваше да обслужат всичките ми потребности за предстоящия семестър в Генуа. За пръв път в живота си: пристигах в този град и намирах дома си там; говорех италиански извън мобилното си приложение-самоучител; се местех да живея в друга държава; се качвах на тамошната линия №40 в следобедния пиков час. През вратата за слизащи, сбутвайки чуждите глави и крайници едни в други, се качихме аз и куфарът ми – същински саркофаг. Почувствах се неловко – честолюбието ми настояваше отрудените дженовезци да разберат, че по принцип съм съобразителен човек.

Изречението се мъчеше да се избистри в главата ми от няколко минути. Все пак резките завои по несвойствен наклон, изминати с куражлийска скорост, раздрусват граматическите конструкции и лексика в главата ми, за да ги наместят правилно във възклицанието: „Целият ми живот е в този куфар!“ Бабата до мен веднага се приобщи в съзаклятието: „Ще го опазим!“  

Закачка с непознат в Генуа – първа скромна победа, още в първия ми час тук! На 13 септември излъчвах самодоволство. Още не знаех, че 14 септември ми готви трескаво лутане из спагетоподобните caruggi* с новозакупена възглавница под мишница – без работеща навигация, часове след като съм си обещала, че няма отново да се озова на същото място.

*caruggi (ит.) – жаргон, с който дженовезци назовават тесните, усукани улички в централната градска част.