Отново на път
Колония
от Димана Симеонова

 

- Боб, писна ми да се местим! Вече никъде не се застояваме повече от три месеца.

- Ани, престани, водили сме този разговор вече няколко пъти. Така е, защото храната свършва все по-бързо. Налага ни се да се местим, никой не го прави по желание. Има други, които живеят много по-зле.

- Така ли, кои са те? Защото в момента наистина не се сещам за някого в по-прецакана ситуация.

Боб я погледна снизходително. Бяха израснали заедно и много добре знаеше какво мрънкало е, но в същото време колко крехка и добра е душата ѝ.

- Например, хората, които се имат един друг, а не се виждат, защото по цял ден гледат към различни монитори с изкуствена светлина.

Ани разшири поглед и побърза да прекъсне Боб, за да не забрави изплувалия спомен.

- Като онези, които видяхме миналата година. Спомняш ли си, Боб, когато объркахме пътя към онова заведение, където винаги имаше останала храна? И се озовахме в някаква огромна зала, в която от едната страна имаше много седнали истински хора, а от другата страна – екран, от който се виждаха други неистински хора, под които имаше надписи. Реалните хора бяха заедно, едни до други, а не се поглеждаха, не се докосваха, само се взираха в нереалните хора срещу тях. Беше много плашещо.

През това време Боб се беше приближил до нея и я беше прегърнал с трите си крака, докато с другите три пазеше равновесие.

- Точно това имах предвид. Хайде, да тръгваме, целият мравуняк чака само нас.

Свържи се с нас