Отново на път
Лица
от Дарина Гарванова

Удивително е какво може да ти разкаже едно лице, без да изрече и дума. „Слушам те. Тайните ти остават с мен“. Каква наслада и облекчение се крие в това безмълвие, знае всеки, който крие нещо от света.

Браздата на челото, прашасалите от времето лунички, игривите трапчинки, приютили всички лета, и очите, събрали цялото синьо и черно на света. Тези малки проповеди са първите думи, които чуваме от непознат.
 
– Защо пушиш толкова много?

Обръщам се. От другата страна на бара стои лице, което ме печели на самия старт със своята благост.

– За удоволствие.

Лицето обаче се взира в мен и не чува лъжите ми. Затаявам дъх. Затварям очи и се чувам как казвам:

– Пуша, за да умра. Смъртта не ме плаши, но животът ме ужасява понякога.

Лицето отсреща мълчи. Устните му се отпускат бавно към чашата, а дълбоката бръчка на челото му заговаря:
 
– Всички бързаме към смъртта си понякога. Всеки по своя начин.

После се усмихва и бръчката се стопява. Намигам му и махам на бармана, за да платя. След час трябва да съм на летището. 

Качвам се в такси. Не говоря. Думите са езикът на тълпата. Лицата са гробници на истории. На всичките ни истории. И нощем, когато шумът притихне, когато гледаме светлините на града от някой самолет, когато дъждът затропа по прозореца ни, когато се роди нечие бебе, когато шепа пръст ни напомни колко крехък е животът, ние винаги мислим за някого, за нечие лице и за всичко това, което то ни е разказало без думи. После притихваме.

 

Свържи се с нас