Отново на път
На два часа разстояние
от Виктория Георгиева

- Сърцето ми тиктака.Чувам го. Даже го усещам – още малко и ще полети!

- Спокойно, няма страшно. Това е просто едно пътуване.

- Луда ли си? Как ще е просто едно пътуване?

Прибрах се и погледнах почти стегнатия куфар. Трябваше да го забърша от прахта, преди да тръгна утре. Да е нов, чист. Да събира повече. Да не тежи от ненужното.

Ах, и да не забравя да навия алармата, макар че – познавам се, няма да мигна и минутка тази вечер. Да поръчам ли такси? Да, май ще е най-удачно. Сама ли да тръгна?

И да организирам, някой ще ме посрещне – вече съм възрастен човек, не мога да оставя нещата на случайността, нали? Трябва да разбера.

Просто едно пътуване, ама друг път.

- Готова ли си?

- Готова съм, мамо.

Спирам за миг. Погледът ми попада на подписаната от мен преди няколко дни здравна декларация. Ще лекувам. Душата си. Ще пътувам. Към себе си.

- Да ми се обадиш като пристигнеш. Колко време ще пътуваш към тази клиника? Не искаш ли да дойда с теб все пак? Да те изпратя?

- Не знам дали ще ни позволят да се обадим. Ще опитам. Няма да продължи дълго, мамо. Няколко часа и ще стигна.

И кой знае колко още часове, за да пропътувам пътя до себе си... Но ето ме, тук. Търся се.

Сърцето ми вече не тиктака. Тупти.

 

 

Свържи се с нас