Отново на път
Αγάπη μου, смисъл мой
от Йоана Тихолова

Аз, Деметра, отново бях тръгнала на път. За трети път тази седмица. Е, сега бях на 300 км от вкъщи. Китарата ми висеше тежко на раменете, а колелцата на розовия ми куфар събуждаха нощните птици около мен. Къде отивах? Не знам. Исках да спра, бях се уморила вече, но не можех. Краката ми сякаш сами ме водиха. Беше късно вечерта. Бях се озовала пред четириетажна бяла сграда. Някъде из тъмнината се чуха нечии тежки стъпки. Обърнах се, но там нямаше никой. Уплаших се, не знаех какво да правя. Някак автоматично започнах да чертая план за бягство, съдържащ в себе си китара и куфар. В дъното на улицата се видя един силует. Беше мъж. Висок, строен мъж. Имаше черна шапка и дълго черно палто. Всичко стана дори още по-страшно. Искаше да ме убие ли? А сега? Но изчезна. Нямаше го! За цели две секунди. На третата беше на четири сантиметра от мен. Каза ми нещо със странен акцент, но чух ли го изобщо? Не... Не можех да мръдна, не можех да говоря, не можех да мисля. Тъмните му очи вече проникваха дълбоко в душата ми, а златните му коси се стичаха нежно по раменете. Дори бузките му бяха зачервени, а устните... Нямаше нещо по-перфектно. Бях безмълвна, безсилна да направя каквото и да е. Осъзнах, че не краката ми са ме завели там, а сърцето. Затворих очи и усетих най-прекрасната топлина върху устните си. Когато отворих очи, вече беше сутрин. Бях сама. Май всичко беше сън... „Αγάπη μου“ каза някой... 

 

 

Свържи се с нас