Отново на път
В метрото
от Ваня Савкова

Не го беше виждала около 20 години, но веднага го позна. Беше остарял. Черната му къдрава коса беше почти опадала и беше оголила главата му. Тя си спомни как се шегуваха и преди, че косата му е толкова черна, че не се виждаше нощем. А те се срещаха само нощем.

Помисли си дали да му се обади. Да му каже коя е. Дали си я спомня? За малко ѝ се стори, че той също спира погледа си на нея. Дали я е познал? Едва ли. Тя също беше остаряла. Нямаше и помен от безгрижното ѝ лице, от красивата ѝ фигура, от пищните ѝ гърди. Сега бръчките бяха прорязали лицето ѝ надлъж и нашир. След раждането беше станала двойно по-пълна. Срамуваше се. Може би, ако му се усмихне… Той вече гледаше на другата страна.

Че пътища, които се пресичат,

когато някога се разделят

като ранени змии криволичат,

но никога от тях не става път…

Спомни си как той ѝ рецитираше стихове на Дамян Дамянов, на Вапцаров по цяла нощ. Как си разказваха живота… Всичко това беше минало. Погледна го пак. За последен път. Взе чантата си и слезе от влакчето. Не му се обади. Не му каза дори, че е дошла тук, в този град, след всичките тези години, защото отива в болницата, където дъщеря им роди първото си дете.

Той погледна към вратата и една сълза набразди дясната му буза. Беше я познал. Беше я сънувал през всичките тези 20 години и знаеше къде отива тя. Знаеше.

Свържи се с нас