Отново на път
Безмълвна тишина
от Александра Манчева

София беше неговата поредна спирка. След най-трудното пътуване. Родопският преход беше второто най-ужасно нещо в живота му след бомбите над Алепо. Бомбите над Алепо. Непознатият се върна за пореден път там. В измамната тишина между две поредни бомби. Секундите между тях са зашеметяващо тихи. Празни. Неосъзнати. След като преживя първите си три бомбандировки, разбира се, започна да чува. Чуваше давещото се за последна глътка въздух съседско дете. Чу тънкия писък на майка му, леля Асма. Чу също безмълвния ужас в очите на баща му, чичо Файсал. За частица от секундата чу свистенето на снаряда. След него слухът му долавяше единствено онова, което според непознатият беше описваният от всяка една религия Ад. По някое време ушите му спряха да пищят. Отвори очи и започна да търси дома си. Същият онзи дом, от който семейството му си тръгна. Въпреки вдигналата се прах, парещият дим и неистовата горещина на огъня, знаеше на къде да погледне и какво точно да търси. Не се изненада, че не го откри. Този път паднаха много близо. Дълго отлаганата и дълбоко подтисканата от съзнанието му мисъл за бягство изведнъж доби очертания. Спасението се казваше България. Знаеше пътя наизуст. Все пак той даде картата дотам на родителите си и малката си сестра, заедно с парите за последните му два семестъра по медицина. Време беше и той да тръгне. Последната му надежда за живот в Алепо се срина заедно с дома им. Още първият път, в който стъпи на българска земя, непознатият разбра, че скоро ще трябва да тръгне отново на път. Надяваше поне този път всички да тръгнат заедно.

Свържи се с нас