В капана на времето
Дядо
от Jay

Силният дъжд методично отмиваше насъбралата се нечистота по улиците. Капките барабаняха по керемидения покрив на къщата. Свеж пролетен въздух лъхаше откъм отворения прозорец и пропъждаше мирисът на стари мебели и вехти книги. Стенният часовник някак незаинтересовано цъкаше в тишината.

Време беше!

Нагласих за пореден път вратовръзката си пред огледалото и се забързах към входната врата. Докато се обувах, дядо излезе от кухнята и положи меко ръка на рамото ми. Извърнах поглед към него и видях благите му старчески очи да блестят умилително на тихата следобена светлина, влизаща през прозореца в коридора.

- Вярвам в теб, остава само и ти да повярваш в себе си! - рече.

Думите му тогава прелетяха покрай ушите ми заедно с полъха на вятъра през вече отворената входна врата. Кимнах припряно и излезнах с големия чадър на баба в ръка. Пресни ловки бушуваха под падащия дъжд.

Автобусът ми се подаде иззад ъгъла с гонещ разписанието устрем. Затичах се през глава, молейки се да не окалям панталоните си прекалено много.

Интервюто мина добре и седмица след това получих покана за работа.

Сега - години след това, стоя сам в къщата и мисля напрегнато за предстоящата голяма сделка. Умният часовник на ръката ми извибрира.

Време беше!

Изправих се и си оправих вратовръзката за пореден път. Преди да направя и крачка обаче, се загледах в два далечни бели облака. Приличаха на познати милозливи старчески очи. Благи бели светила, шепнещи меко: "Вярвам в теб!"

Неусетна усмивка се изписа на лицето ми. Кимнах и някак по-уверено се запътих към входната врата.

Свържи се с нас