Дошъл празникът на свети Димитър. Петър станал рано, за да посрещне големия ден. Излязъл да се поразходи. Докато се разхождал, поздравявал всеки, когото срещнел с хубавия празник. Поздравявал ги и ги канел да походят малко с него. Те с радост се съгласявали. Вървели, вървели, докато не видели, че пред тях на пътя има нещо блестящо. Всички се забързали, за да видят какво е то. Пред тях била самата икона на великомъченик Димитрий. Всички много се изненадали и започнали да се споглеждат.
-    Как на иконата на свети Димитър е дошла до тук? – казал един.
-    Това е знак. Знак от Бог! – отвърнал друг.
Петър това и чакал. Усмихнал се и задумал:
-    Вижте българи, какво чудо ни сполетя. Какво знамение! На днешния ден Христовият мъченик Димитрий е изоставил Солун, тамошния си храм и пребиването си с ромеите. Дошъл е при нас, за да ни бъде помощник и сътрудник в това дело. Дело за свобода! Ходете и думайте! Разказвайте и разпространявайте за това чудо. Довечера чакаме всички, от всички околности, в църквата ,,Свети Димитър’’. Свободата ни зове...
Това чудо се разпространявало тъй бързо, само за няколко часа, като че ли идвала тъй очакваната свобода. Мизите, тоест българите, били мирни и работливи, но като чули, че Бог бил с тях, станали толкова борбени, че кръвта от прадедите им се събудила...
След това... След това ли? Ти знаеш продължението на историята! История, която още продължава, и ще продължава, докато има български народ!