- Дядо, като порасна голям, ще мога ли да си играя по цял ден?

- Не, сине, няма да можеш.

- Но защо, дядо, аз искам?

- Защото, сине, ще имаш отговорности, ще трябва да се грижиш за семейство, да ги изхранваш, да им осигуряваш покрив и топло легло!

- Но, дядо, а те, семейството ми, какво ще правят те за мен?

- Понякога нищо… ще се сърдят, че те няма вкъщи за вечеря и че отново си останал на работа да довършиш онзи важен проект… ще се цупят, че не са получили онова лего, което са искали за рождения си ден… ще се мръщят, че отново си изморен и не искаш да излезете на разходка…

- Но, дядо, това е ужасно, не го искам, не искам семейство, искам да съм сам и да се забавлявам по цял ден.

-Знам, сине, но ще го поискаш… повярвай ми!

- Ти поискал ли си го? Затова ли си толкова тъжен? Защото си го искал, но си го нямал? Но баба не беше ли твоето семейство?

- Беше… тъжен съм, да! Но запомни… не сме отговорни за съдбата, която ще ни сполети, но сме отговорни за всеки един момент, докато се случи… отговорни сме да не го пропиляваме просто в чакане… отговорни сме сами да търсим щастието и да даряваме другите с такова! И накрая… когато съдбата ни лиши от любимите ни, тогава ставаме тъжни, защото осъзнаваме, че ако сме били по-отговорни е можело да прекараме времето си с тях по-пълноценно, но всъщност цял живот сме прекарвали само в бягане от отговорност!