Затаи дъх преди последният стих. Нали така го бяха научили - поезията се чете с ритъм, който ѝ придава още повече чувство. Направи пауза. Тя стоеше пред него, но моментът нямаше право да продължи. Сякаш Бог натисна паузата. Сякаш моментът успя да обърка времето, да го накара да забрави пътя си. Той стоеше пред нея и гледаше право в очите ѝ. Очакваше след стиха да види сълза или пък може би подигравателна нотка. Но за тях вече нищо не бе от значение. 

На сутринта ще се събудят. Вчера тя беше навън с приятелки до късно. Той отново ще види, че е забравил отворен прозореца. Всичко ще си е на място, но и нещо ново ще бъде там. Той ще вижда очите, ще вижда светлината в тях. Тя ще се чуди как ли свършва стихотворението. Ще се опитва с най-различни рими, но дори няма да се доближи до последната.

Всъщност край няма, той нямаше да успее да изговори думите. Не, че щеше да ги забрави като прозореца. Беше го страх от очите, беше го страх от отговора, беше го страх от светлината.