Седим си и си мълчим. Само аз го изпращам на летището. Виждам го, че се вълнува, че очаква, че няма търпение. Изобщо не съм наясно какво си мисли и не знам какво да му кажа. Виждаме как ревяща дебела майка изпраща сина си. По наша преценка момъкът не може да е тръгнал за никъде другаде освен за олимпиада по математика някъде в Азия. И много ясно, че ни става много смешно. Разиграваме цели сцени, в които аз съм дебелата майка, после е той.

Накрая го побутвам  мило по ръката за довиждане и го гледам как се изкачва по ескалатора към самолета. Чувствам се странно. Нещо се беше случвало и преди, но не мога да се сетя кое точно. Е, поне с брат ми имам няколко живота време да разбера.