Да си на 68 не е толкова зле, колкото си мислят хората. Както и всеки друг период от живота, така и този дойде неочаквано, а единствените признаци за напредването на времето бяха болките, които плавно нарастваха. С тях обаче се разви и моята толерантност към тези болки. Игнорирайки ги, животът ми е не по-различен от живота ми, когато бях на 8. Като се замисля, осемгодишният Стоянчо непрекъснато се забъркваше в каши, от които впоследствие се нараняваше. Ту коленете, ту лактите, ту брадичката му бяха ожулени, но това не му пречеше да щурее. В това отношение си приличаме – все нещо ни боли, но и двамата свикнахме. Докато малкият Стоянчо не обръщаше внимание на болката, както жребец игнорира мухите, аз я преборвах тихомълком, седейки в креслото си и отдавайки се на спокойствието, лишено от тревоги и натрапчиви мисли. Да, болката рядко можеше да размие утехата на уютните ми мечти.

Косата на Стоянчо винаги буйстваше в липса на опити да се осмири. Докато малчуганът не се интересуваше от външния му вид, аз нямах коса, която да среша. В това отношение си приличахме – и двамата не се грижехме за външния си вид.

Безброй неща, осъзнавам чак сега, Стоянчо е вършел с право и, подобно на изгрева и залеза, ми доставя удоволствие мисълта за приликите ни. Не искам да се върна, не искам да съм вечно млад, искам да чета сутрешния вестник и да се радвам на игривите стъпки на децата пред къщата. В това се крие тяхното веселие, а и моето.