В капана на времето
Малката Симона
от Силвия Иванова

Всеки ден Малката Симона гледаше надолу към площада. Погледът ѝ се процеждаше между щорите от последния етаж на жълтата кооперация, онази на ъгъла.

Никога не се измаряше. Следеше потока от човешки съдби, които системно се изливаха върху паважа.

Повечето минувачи бяха непознати, преминаваха безлично, забързани в размисли. Не бяха особено интересни. Вярно, беше смешно, когато загледани в телефони пресичаха траектории и разхвърляха торби. Но погледът на Малката Симона не трепваше – тя бе дама с изискано чувство за хумор.

Разреваните деца, кучешките гонки, шумните туристи просто не бяха по нейния вкус. Всъщност и кротките гълъби из празния неделен площад не хващаха окото ѝ.

Имаше и редовни посетители. Те обсъждаха Малката Симона. За нея бодро повдигаха шапки музикантите с акордеоните, просяците брояха останалите зъби в усмивките си, цветарката махаше с пъстроцветни букети, а книжарят с бодро свирукане редеше книги.

Но и за тях тя не кимна.

А онази нощ, в пороя, когато момчето бе паднало на колене? Малката Симона дори не проследи отчаяния бяг на момичето, а продължи да гледа мъката на подгизнания младеж.

Или когато шофьорът свали пияницата от тролея и почна да го налага върху паважа? Целият вагон излезе да ръкопляска. Малката Симона не бе впечатлена…

***

Всъщност Симона беше на 43 години, работеше в Германия и отдавна бе напуснала стария апартамент на дядо си. Преди години взе и последните си вещи, като остави само “Малката Симона” - последния портрет на стария художник. Завеща го на площада, който така обичаше…

Свържи се с нас