В капана на времето
Симетрия на времето
от Нели Хубенова

- Животът ми ще мине в чакане да се нагласиш! Два автобуса минаха!
Йоана пак закъснява, а Дора не обича да чака. Бясна е и с яден жест мята раницата си през рамо. Мъжът зад нея почти успява да отскочи, но сблъсъкът се оказва неизбежен.
- Извинете! Толкова съжалявам!
- Ще оживея - усмихва се мъжът.
- Съжалявам. Не Ви видях.
- Не се притеснявай. Важното е да не оставяш животът да минава в чакане.
Фамилиарността и едва доловимата ирония в тона му не се нравят на Дора. Но той продължава все така усмихнат.
- И като ученичка беше много припряна и все бързаше. Затова не ти се получаваха ръкоделията.
Дора се вглежда в непознатия и изведнъж лицето ѝ се разтяга в усмивка.
- Господин Димов!
- Не си ме забравила. Ти учиш тук, нали? - мъжът сочи сградата зад спирката.
- Да, право. Последна година.
- Браво! Гордея се с теб!
- Вие ме научихте да чета дисциплинирано! Толкова много Ви дължа!
Дора сякаш се е превърнала в момиченце, а в очите ѝ проблясват едновременно детинска невинност, възхищение и кокетлива женственост. Йоана никога не я е виждала такава, а я познава от осми клас.
Автобусът на мъжа обаче идва и вратите скоро се затварят зад гърба му.
- Колко е остарял. И е побелял. Сякаш се е смалил. Преподаваше ни трудово до седми клас. Аз, разбира се, бях влюбена. Чак до края на гимназията си мечтаех и го сънувах. Май затова си останах без гадже - все сравнявах момчетата с него.
- Ти сериозно ли?
- Не биваше да го срещам. Ето какво става като закъсняваш!

Свържи се с нас