В капана на времето
Терлици на простора
от Десислава Грамадникова

Старицата, мир на праха ѝ, умря в събота. Отиде си от тоя свят тихо и кротко така, както живя. За своите 89 години тя видя цялото разнообразие на живота. И към всички открити прояви на човешката природа се отнасяше по един и същ начин – с търпение, и неприкрит непукизъм. Какво да се прави, характерът ѝ беше такъв.

Към 30-та си година разбра, че никога няма да има деца. Медицинските термини се заредиха един след друг, но тя отново остана спокойна. Прие тежката диагноза с разбиране и се примири. Затова, когато преди десетина години се помина мъжът ѝ, царство му небесно, тя остана сам-сама. Без деца и внуци, на които да се радва.    

Такава е Божията воля, мислеше си често, препрочитайки молитвеника, а след това поливаше трите реда домати, които всяка пролет садеше в задния двор. Трябваше да се намира на работа, нищо, че после сама си ги ядеше.

От време на време я навестяваше една нейна племенница и съвсем в реда на нещата къщата остана за нея. Добре, ама на жената не ѝ трябваше тази порутена, миришеща на прах и мухъл съборетина и след смъртта на бабата реши да я продаде. Заприиждаха всякакви потенциални купувачи, хора, които се заровиха в живота на починалата. Отваряха гардероби, надничаха в шкафове. Една дълга върволица от бъдещи собственици.

Никой обаче не видя, че терлиците на старицата, онези тъмно зелените, които тя сама изплете на една кука, още висят на провисналите въжета до къщата. Сякаш хванати с щипки в капана на времето.

Свържи се с нас