Късният следобеден час пик бе в разгара си - всички бързаха нанякъде и до един бяха кисели. Фучаха мотористи при първата по дълга права отсечка, свистяха велосипедисти измежду спрелите в задръстването коли, а във въздуха се носеха типичните поздрави за „майката“ и други лица от родата. Толкова често пищяха клаксони, че човек можеше да си помисли, че се е озовал насред сватбен конвой... Недалеч от този малък злободневен, ежедневен апокалипсис бях аз, потънал в своите мисли насред лежерните улички на „Капана“. Любувах се на залеза, свежия летен бриз и чаша ароматен чай. Старинните къщи, стройните черни фенери и старателно изрисуваните пъстри стени допринасяха за атмосферата, която местните наричат „айляк“.

Седях и си размишлявах за хората - бързаш да си тръгнеш от работа и не си взимаш довиждане с колегите, бързаш да си тръгнеш от магазина и не отвръщаш на поздрава на продавача зад касата, бързаш да се прибереш вкъщи и отпращаш туриста, който те е спрял да попита за посока. Цялото това бързане на цената на множество човешки отношения и се питах струва ли си... Струва ли си чак такова бързане, при положение, че красотата на света се вижда на забавен каданс...

Работната седмица се бе изтърколила, бях приключил по-рано от обикновено и дори се бях озовал насред малките калдъръмени улички с ароматен чай в ръка. Вятърът довя отнякъде аромат на рози, а край мен звучеше джаз. Блаженството бе пълно! Най-после бе време за почивка! Петък! Капана! Чай и безвремие!