А сега накъде?
Групово посещение на цирк
от Магдалена Манчева

Ръкопляскания опънаха отвътре шатрата на цирка и улицата взе да се пълни с деца. Циркът им беше подарил неочаквани преживявания и малки островърхи шапчици. Циркът имаше тази способност – да подарява смях и вълшебства, напрежение и страх, динамика и стаен дъх. Очичките трудно щяха да заспят, а после със сигурност щяха да сънуват цирка. И спирката трудно щеше да заспи. Заприиждаха още хора и тя неочаквано се напълни с възрастни хора от старческия дом. Бяха ги довели колективно на цирк. Но те не можаха дълго да задържат вълшебствата. Старите хора бързаха, ядосваха се, че автобусът се бави, че няма да вземат навреме лекарствата, че ще нарушат режима. Не че по това време спяха. Те отдавна съжителстваха с безсъницата, с прищракващата болка, но адета си е адет да са от нещо недоволни. Автобусът, дето трябваше да обира последните пътници, най-после дойде. Старците окупира вратите, после двама по двама заеха седалките, подредиха се прилежно като на чинове в училище. После развеселеният шофьор обяви по микрофона да подготвят картите си за проверка. То и така личеше привилегията им да пътуват безплатно. Шофьорът обаче, впечатлен от ученическото прилежание, повтори поканата. И ръцете се вдигнаха дружно нагоре, показвайки картите. Водачът ги похвали и им избра песен от радиото. Старците се развълнуваха. Мина им негодуванието. Те вече не бързаха, радваха се, че са обект на специално внимание. Те участваха в спектакъла, не бяха неми зрители. Шофьорът наду радиото до край. Автобусът затъркаля колелата по нощните улици, досущ като един пътуващ цирк.

 

 

Свържи се с нас