Най-доброто решение

Христиана Забунова

Мая никога не е харесвала кучетата. Знаеше, че са голяма отговорност. Някои кучета имат бълхи, съсипват мебели и хапят.

Един ден, прибирайки се от работа, завари у дома малко пухкаво топче с розови уши и кадифен нос. Дъщеря ѝ го беше прибрала от улицата.Мая се ядоса. Беше категорична. Кучето си тръгва още днес.

Това обаче не се случи. Този път 6-годишните умоляващи очи на дъщеря ѝ надделяха.
„Какво пък толкова“ – помисли си Мая – „В една къща трима винаги сапо-добре от двама.“
Нарекоха го Рико. Дъщеря ѝ настояваше да бъде Киро, но след тежки преговори двете си стиснаха ръцете за Рико.
Домът на Мая се изпълни с весел смях, лай и суматоха.
Две детски ръчички тайно хранеха Рико под масата, обличаха му рокли и му сипваха чай.

Годините минаваха. Дъщерята на Мая порастваше и все по-рядко намираше време за Рико.
„Това куче си е твое. Ти го донесе и ти трябва да се грижиш за него.“ – казваше строго Мая, докато взимаше повода на Рико за разходка. 

Днес дъщерята на Мая е голяма и отдавна живее сама в София.

Мая се загледа в черните очи на Рико. Колко неусетно малкото кутре се превърна в старец. Кой би помислил, че кучетата също побеляват? Спомни си за компромиса, който направи, когато позволи Рико да остане. Усмихна се. Беше най-доброто решение, което е взимала.

На вратата на кабинета се почука.

- Можем ли да влезем, ако вече сте се сбогували? – прекъсна мислите ѝ ветеринарят.

- Още само 5 минути – каза Мая.

Share

Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Фонд „Култура“ на Община Варна.