Нощен влак

Диана Димитрова

Милена се приближи до влака. На гарата нямаше почти никой, само няколко момчета, които пиеха бира на перона. Телефонът ѝ иззвъня.

-    Да, има 5 минути, докато тръгне влака. Не, не мога да те изчакам.

Момичето затвори. Седна на пейка срещу влака и се загледа в небето. Едно от момчетата се приближи и ѝ подаде бутилка с бира.

-    Ето, май имаш нужда – каза Сашо.
-    Не, благодаря – отговори Милена.

Момчето кимна и се върна при приятелите си. Милена задърпа куфара си към влака. Качи се и седна в първото купе. Беше сама, сложи слушалките си и се загледа през прозореца. Чу се сигналът за тръгване. Нещо я стегна в гърлото. Наистина ли не можеше да изчака 5 минути?! Не, не можеше. Беше чакала достатъчно той да ѝ обърне внимание. Сега си отиваше у дома. Ще му се обади сутринта. Той ще се извини, тя ще го приеме отново. Беше правила това прекалено много пъти, за да не знае как свършва тази история. Внезапно вратата на купето се отвори и трите момчета нахълтаха вътре.

-    Свободно ли е? – попита Сашо.
-    Да – каза момичето.
-    А ти, ти сама ли пътуваш?
-    Всички сме сами понякога – усмихна се Милена.
-    Важното е, че сега си сама.
...
Възрастната жена се усмихна на двете малки момчета срещу нея.

- И така се запознах с дядо ви.
- А, ако беше изчакала 5 минути, бабо?
- Кой знае, моето момче, кой знае.....!!?!?

Share

Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Фонд „Култура“ на Община Варна.