Събудих се на разсъмване. Чайките припяваха високо над покривите в топлото лятно утро. Опипах сънено над главата си за телефона, за да видя колко е часът, и шепата ми се напълни с пясък. Стреснато скочих на крака. Божее, какво е това? Чайките не били над покривите. Няма покриви. Пред погледа ми чак до хоризонта, само на десетина метра от босите ми крака, се ширеше безкрайното море.

Ciao bella – чух през мекото тупкане на боси крака и смаяно проследих голия гръб на момче, отдалечаващо се от мен, тичайки по брега. За бога, къде съм? Снощи заспах в леглото си в Чайка, във Варна, а сега съм на някакъв плаж и получавам комплименти на италиански. Ясно, побъркала съм се. Ще тръгна нанякъде, пък все някой ще забележи, че не съм добре и ще помогне да ме намерят моите хора. Ето, чувам музиката, с която свърши концертът снощи – La Campanella от Николо Паганини – виртуозният цигулар от Генуа, погребан 36 години след смъртта си заради обвинението на католическата църква, че е в сговор с дявола, за да свири така. Ако това е дяволска музика – мисля си, крачейки забързано по посока на звука – то с дявола имаме еднакъв вкус. След минута съм там, при музиката. Младият бегач от плажа свири на цигулка. Усмихва ми се и ми подава звънче. Посягам към него, но някакси всичко изчезва в мъгла. Събудих се в леглото си, във Варна. Било е сън. Опипах слепешком за телефона и улових звънчето, la campanella - вечността на Паганини, моето вълшебство.