On the road again
База 84
by Цветелина Манова

Най-вдъхновяващото място за писане в София е автобус 84, водещ до летището. Тук хората се тъпчат като сардини, дупчат си билетче, псуват перфоратора, който противно на всяка логика им е продупчил една дупка в повече... Автобусът е своеобразен микрокосмос, в който се тъпчем ние, космонавтите от База 84.

- Ivan-Baptiste, mon chéri, NON! STOP!

Дребничка жена с луничаво лице, с типичното френско гърлено „Ррр”, надига брадичка изпод шапка с цветя, после се обръща към седящия до нея мъж на английски:

- Please Christo tell him not to jump like this !

Мъжът се провиква строго:

- Ванко, чуваш ли какво каза мама? Стига си скачал върху куфара!

Петгодишният миниатурен полиглот се сгушва в скута на френската си мама, измъква от устата си близалка, плези бонбоненосин език към българския татко.

- Къде е самолетът, papa?

- На летището.

- Къде е летището?

- Там, където отиваме.

- Къде отиваме?

- Вкъщи.

- Къде е вкъщи, papa...?

Мъжът го гледа, замислен.

Автобусът спира, сардините се изсипват в безпорядък пред летището.

Ванко-Батист подскача безгрижно в локвите, майка му се затичва след него, вдига го във въздуха със смях... Бащата върви след тях, оставя ги да минат през въртящата се врата, спира на входа, обръща се. Погледът му се плъзга хоризонтално, сякаш за да запечата гледката в паметта си, а очите му блестят издайнически.

Нова армия от сардини нахлува в автобуса и го скрива от погледа ми.

Сълзите на тръгване са обещание. Че някой ден ще се върнеш обратно.