On the road again
Братята са за цял живот, нали!
by Биляна Константинова

Телефонът звънна малко преди 12 ч.

"Оправяй се! До час ще те взема."

Усеща ме. Знае кога трябва да бъда спасена от... мен.

Този път не закъсня. Закова колата пред блока точно в 13 ч.

- Взех тиквени семки.
- Четеш ми мислите.
- Къде ще ходим?
- Да се повозим.  

Беше тежка седмица…

Мълчахме. Когато излязохме от града, изключи климатика и отвори прозорците до долу.

Събух се и вдигнах крака на таблото. Мрази да правя така. Грижи се за колата си като за скъпа любовница. Не каза нищо.

Протегнах ръка през прозореца. Разперих пръсти. Вятърът! Молеше за косата ми. Свалих ластика и го оставих да си играе с нея. Затворих очи. Сушеше сълзите, преди още да са стигнали до клепачите.

Започна да ускорява. Знае, че ме е страх, но не спря. Караше безумно. Не ме поглеждаше. Знаеше, че съм впила пръсти в седалката.

Вятърът препускаше в косата ми. Едва дишах. Не знам колко време съм останала така. Усетих, че устата ми се разтяга в усмивка. Пуснах седалката. Знаех какво си мисли:

"Хайде, отпусни се! Остави го да отвее всичко от теб!".

После пусна радиото.

Мрази да пея. Този път изтърпя геройски, докато се правех на Джон Траволта и Оливия Нютън-Джон едновременно...

Отпусна газта, намали музиката и за първи път, откакто бяхме тръгнали, проговори:

"Няма да се даваш!".

И изпсува. Изхилихме се...

Понякога ме дразни неистово. Иска ми се да го разтърся, да го ударя, да спре... Но той е големият ми брат. А братята са за цял живот, нали!