In the trap of time
Безвремие
by Маргарита Михайлова

Всяка сутрин започва по един и същ начин. С помощта на чаша чай преглъщам филия, намазана с мед и масло.

Така е от първите ми спомени насам. Ставам, закусвам и излизам. В началото – към яслите. После – към детска градина, училище, университет. Сега сутрин тръгвам на работа.

Всеки ден продължава и свършва по един и същ начин. Колелата на часовниковия механизъм на моя живот се въртят неизменно по траекторията на обяда, прибирането, вечерята, заспиването.

Все пак разлика между моите дни съществува: тя се състои в цветовите усещания. Да кажем, снощи вечерята беше особено вкусна – забележително вкусна. Така вчера се открои от другите дни и аз го запомних – заради блаженството, което небцето ми чувстваше. Те, чувствата, са именно това, което подкопава абсолютната монохромност на дните ми. Вчерашната вечеря, например, привнесе оранжево сияние.

Днес също има цвят - отново е топъл, но този път грее заплашително. Алено ми е. На работа се сблъсквам с поредния безумен доклад. Запазвам спокойствие. Не повишавам тон, не използвам ръмжащия си тембър, не излъчвам напрежение. Последното го запазвам за себе си – насочвам го навътре, ограждам го с плътна стена, така че отвън да не се вижда. А пред мен е алено. Избухвам отново и отново, но периметърът на експлозиите е силно ограничен – само до вътре в мен.

Прибирам се, вечерям. Лягам си, като бавно позволявам на черното от тортата „Гараш“ да залее и угаси аленото.

Събуждам се. Закусвам. Странно, вече не помня кога точно умрях. Смъртта няма цвят. А и животът ми продължава както винаги, монотонно.