In the trap of time
Вътрешно дворче
by Младен Боев

Погледнах към скритото между две стари кооперации вътрешно дворче. Беше преди цяла вечност, когато с нея се крихме там. С годините градът расте около нас, но не със сгради, а с места. Отскоро, това обикновено незабележимо място задължително изкарваше от мен по една дълбока и безнадеждна въздишка. Помислих си как призраците наистина съществуват – само дето сами сме си призраците. Нещо ме прихвана и реших да вляза. Не си спомнях вътрешността му, спомнях си само мен и нея. Така призракът ми нямаше дом – живееше в нищото зад една обикновена сграда. Не исках да го оставям бездомен. Пристъпих по каменната пътека, покрай безредно растящия здравец. Очаквано се озовах в абсолютно обикновеното, незаслужаващо никакво внимание дворче. Нищо, освен мен и моя призрак. Тогава от кооперацията излезе слаба старица. Погледна ме въпросително: Кого търсиш, момче? – попита недоверчиво. Ааа, никого. Просто исках да Ви видя дворчето. – отвърнах неуверено. В този момент, за втори път ме удари импулса, който ме накара да вляза там. Веднага си признах всичко: - Тук преди години се крих с едно момиче. Погледът на старицата веднага омекна. Виждаше се в него, че е от хората, които знаят всичко за живота. - И какво стана с момичето? - Скарахме се и се разделихме... - Съжалявам, момче. На мен колко целувки са ми крали в този двор... само с последния се оженихме. Беше най-читав от всички. - Какво стана с него? – попитах на свой ред и тя въздъхна. Не само моят призрак обитаваше малкото вътрешно дворче.