На входа виси цветна снимка на жена. Под нея – избеляла до сиво черна лента, обичайните думи за достойно изживян живот, няколко години липса и срещи в други светове. Бедните хора, явно още преживяват някакво свое семейно нещастие. Весела. По ирония жената се е казвала Весела. Димо разтърсва глава и продължава към стълбите, усеща съзнанието си изпълнено от една единствена мисъл – Хриси. Когато си престъпно млад и пионер във влюбването, е още разрешено да бъдеш егоист, да си спестяваш чужди трагедии.

Стиска в шепа шоколадовото яйце толкова силно, че ще го стопи, и катери стъпалата. Този път той ще изненада Хриси. Обикновено тя се събужда първа, слага мляко на котлона и припка надолу към лавката за лакомства, преди да прекипи. Днес я е изпреварил. Ще постави яйцето до възглавницата и ще погали гъделичкавата извивка на слабото ѝ тяло под чаршафа.

Но защо се задъхва толкова до третия етаж, защо го болят коленете, къде е ключът му, защо не го намира в джоба. Не се налага да звъни продължително. Непознат мъж на средна възраст рязко отваря.

- Татко, къде беше? Уплаши ни! Десет минути не мога да те оставя, без да ме е страх, че ще излезеш и някой път няма да се прибереш.

В гласа на Димо се чете недоумение:

- Вие... Какво правите тук? Това е моята къща.

- Разбира се, татко. Твоята е, влез вътре, моля те.

- А Хриси? Къде е Хриси, събуди ли се, аз ѝ нося нещо.

- Весела, татко. Мама се казваше Весела.