Тик-так. Тик-так. Wake me up before you go-go…

Събуждане. Добре познатата мелодия на телефона. Мирис на кафе, препечени филийки с масло и конфитюр. Една бучка захар. Хайде две.

Тик-так. Сините джинси. Не, черните. Дрехите – втора кожа – която ме предпазва от очите на света. Излизам на спирката. Студено е. Дъхът ми е сиво-бял като на пушач. Отказвам ги от месеци. Безуспешно.

На спирката възрастна жена продава кокичета. Да купя ли едно букетче? Бъркам в джоба си – банкнота от двайсет лева, никакви дребни. Няма да си купя кокичета. Нямам време за глупости.

Автобусът приближава, после внезапно подминава спирката, без да спре. Не ми е ден. Мамка му. Поглеждам часовника. Вече трябваше да съм на работа. Паля цигара, за да се успокоя. Закъснявам. На всичкото отгоре започва да вали.

- С възрастта човек се научава да прощава на времето... – непознат глас, някъде зад мен. Жената с цветята крие премръзнали колене под роклята си.

- На кое време? – питам разсеяно. Не обичам да ме поучават. Закъснявам.

- На всичкото... На това, което вали. На това, което пече. Което минава като миг и не прощава никому. Седемдесет години тичам и аз така... С възрастта разбираме, че всички сме просто мишки, уловени в безмилостните челюсти на времето...

Жената протяга ръка и ми подава букетче кокичета.

- Е...? Какво ще се случи, ако закъснеете за работа...?

Замислям се. Свивам рамене, изхвърлям цигарата. Отново поглеждам часовника –  установявам, че стрелките не помръдват. Странна работа. Часовникът ми е спрял, дъждът – също.