Още си спомням колко мразовита беше онази утрин, в която ветровете на севера се увиха около премръзналите  дървета край ледената река и щяха да ги държат в своята стъклена прегръдка чак до началото на март, когато слънцето отново щеше да блесне, бледо и сънливо.

Помня как ме разбуди обичайният шум – майка ми се суетеше в кухнята още преди първите петли да са се събудили в кокошарниците и сърдито наежваха гребени, задето някой друг приветства утрото вместо тях. Обаче в онази сутрин имаше нещо различно. Някакво особено чувство, което се беше просмукало в стените на старата къща, беше се разляло по дървения под и се криеше зад избледнелите портрети на непознати предци, които от край време висяха по стените.

Скочих от леглото, задъхан от необяснимо вълнение, дръпнах тежкото перде и разбрах. Видях го. Баща ми си идваше.

Аз едва го познавах, той бе заминал за фронта, когато бях на около три и всичко, което знаех за него, беше сглобено от романтичните разкази на моята майка, която всяка нощ разказваше истории за този един странник. И затова не трепнах, щом го зърнах да крачи по пътеката към вкъщи, но притаих дъх, когато зърнах пухкавата топчица, която държеше в ръцете си. Хилаво, черно котараче, жално скимтящо от безмилостния студ навън. Подарък, каза мъжът, баща ми. Играехме непрестанно, а когато котката се втурваше нанякъде съвсем ненадейно, аз вярвах, че вижда някой мъртвец и се плаши. Но това сигурно не е истина, защото стоя сега пред нея и тя не ме вижда...