Опарването на небцето е единствено по рода си неприятно усещане, което ти напомня за себе си до 24 часа след инцидента. Кико изпусна лъжицата си и пилешка супа се разхвърча във всички посоки. Заопипва нараненото място с езика си, сякаш върху него се топеше кубче лед.

Отсреща го гледаха всичките 2925 метра на връх Мусала. Ако не съществуваше опасност от природна катастрофа, щяха и да поклащат глава заради наказуемата лакомия. Слънцето се беше подпряло на върха на скалата и утешаваше Кико, че животът все пак беше прекрасен. То беше стояло в същото положение върху планината и деня преди това, и седмицата преди това, и предишния месец...

Кико изчака консервираната му супа да изстине, загледан в снимката. Тази надежда му остана – отново да види върха, но не просто изпринтиран върху календар в ракетата, която вече се носеше безцелно в космоса. Ала след фаталната авария всякаква връзка със света беше изчезнала.

Едничкото предимство на изтръпналото му небце беше, че ако времето се беше капсулирало в снимката на Мусала на стената, поне опарването измъкна Кико от омагьосания кръг. Върна го на мястото, където милиони други опарваха небцата си и продължаваха да живеят. На него му оставаше единствено небцето. За живота не можеше да твърди същото още дълго.

Кико наостри уши. Чу пращенето на контролния панел.

- Кико... Кико...

Не се чуваше ясно заради пращенето, но Кико зарони сълзи. Времето може би все пак нямаше да го остави само с изтръпнало небце и една мечта. За първи път чуваше глас.