Йовко беше застинал пред гледката, която се разкриваше пред очите му, сякаш беше попаднал в капана на времето. Години наред обикаляше света в опит да намери себе си, в опит да избяга от спомените и потеклото си.  Срамуваше се, да каже, че е от село, когато отиде да учи в града. После пък се срамуваше да каже, че е от България, когато отиде да работи в чужбина, но най-вече се срамуваше от родителите си в редките моменти, когато идваха да го навестят. Срамуваше се от начина, по който говореха, срамуваше се от начина, по който се обличаха, срамуваше се да ги представи като свои родители. Накрая те престанаха да идват, а той, за да замаже гузната си съвест, им пращаше пари.

Един ден, един сивкаво-досаден мрачен ден в Ню Йорк, пристъпи прага на една галерия. Не че имаше намерение да влиза, но дъждът се изсипа така внезапно, че той инстинктивно се мушна в първата отворена врата. Посрещна го усмихната девойка, която веднага се засуети около него, подавайки му мека кърпа да се подсуши, и го покани да изчака, да премине бурята. Йовко ѝ благодари и стана да разгледа картините. Обикаляше безцелно, колкото да мине времето и тогава я видя! 

Картината показваше пътя към неговото село в един горещ, летен следобед. Беше толкова истинска, колкото в деня, когато той напускаше... Купи картината, запази билет и се завърна само за да разбере, че вече никой не го чакаше у дома! Чакаше го само една, малка бележка забучена на портата – Простено да ти е, сине!