Животът на Oблака е труден. Той оплаква съдбата си ежедневно, дарявайки Земята с животворен дъжд, но не може да се оплаче на никого, защото никой не би го разбрал. Кой не си мечтае да живее неговият живот? Да пътува цяла вечност по света, изследвайки всяко земно кътче… Но Облакът се проклина всеки ден за злата си участ. Облакът среща много като него – други облаци, но и те не спират дори за пет минути. Заминават си с бързината и лекотата, с която са дошли... Някои си тръгват с гръм и трясък или с порой, други нежни като памук, но всички те винаги си тръгват. Облакът, толкова често се променя, че понякога, преминавайки над някое езеро, сам се изненадва от отражението си. 

Облакът не знае къде ще бъде утре, защото Вятърът не споделя плановете си... Запраща го ту в единия, ту в другия крайн на света с безпощадната си мощ. Веднъж обаче, Облакът, попадна точно там, където бе Тя. Вълната – така нежна и пенлива, бяла като него, но безгрижна и игрива. Облакът се влюби. Опита се да я заговори, но Вятърът отнасяше думите му. Гони я, безброй нощи, още съвсем малко и щеше да я хване, когато тя потъна във вечната прегръдката на Брега. Облакът е обречен да е сам.