Когато се давиш, няма значение дали си в Марсилия, Хавана или Кейптаун. Дробовете ти се
пълнят с вода и си заминаваш. Затова, когато миналото лято започнах да се давя на един
малък плаж до Варна, изобщо не мислех къде съм, а просто виках като обезумял. А се оказа,
че съм на най-късметлийското място за давене на света. Защото след няколко минути
отчаяно викане при мен дойде Рибата.
- Какво правиш бе, тъпанар?
- Ами, давя се, на какво ти прилича? - отвърнах сепнат.
Рибата извъртя очи и въздъхна с голямата си рибешка уста.
- Какво, не го правя правилно ли?
- Супер го правиш, само че си идиот. Не усещаш ли, че можеш да дишаш?
Рибата беше права – наистина можех да дишам под водата.
- Как така?
- Ей така, защото срещна мен.
- Теб?
- Не, говорещата риба зад мен. Разбира се, че мен, тъпако. Аз съм Рибата. И спасявам
давещи се идиоти. Тази година ме разпределиха във Варна.
- Но защо мен?
- Нямам идея. Така ми наредиха отгоре.
Исках да благодаря сърдечно на Рибата и да разбера повече за благородната ѝ дейност, но
нещо много силно разпени водата около нас. Когато се успокои, Рибата я нямаше. Подадох
глава над повърхността и видях как нещо плува към мен с всички сили. Беше спасителят.
Стана ми неудобно. Пък и какво щях да му обясня? Затова събрах целия си въздух и извиках
за помощ толкова силно, колкото може само човек, който се бори за живота си.