Варна и побратимените ѝ градове
Носталгия в синьо
от Salyna

Слънцето тъкмо се подаваше над хоризонта. Златните му лъчи, сякаш игриви зайчета, подскачаха по гребена на бурните вълни. Не зная какво беше ядосало морето толкова, но дори и така ме успокоява. Вече от 3 месеца живея в Марсилия и всяка сутрин идвам на брега с чаша кафе. Отнема ми по-малко от 2 минути, за да стигна, а цяла вечност, за да се върна обратно вкъщи и да започна да се приготвям за работа. Не ми се тръгва и днес. Не ми се оставя любимото синьо.

Преглъщам последната глътка кафе и ставам, но сякаш вълните ме теглят към себе си. Не ме пускат да си отида. Събувам кецовете и стъпвам на студения пясък. Замислям се за кратко, но се осъзнавам едва когато вече крача бързо към водата, докато песъчинките се преплитат между пръстите ми. Нямам време. Заставам на мократа ивица и чакам. Чакам огромната вълна, която се задава, да се приближи и да разпръсне диамантения си прашец в краката ми. Чакам ледената вода да ме докосне, за да си открадна миг извън реалността. Чакам и сякаш отнема цяла вечност, докато това се случи. Но в момента, в който вълната се разплисква и достига с пълна сила до мен, ме помита. Оказвам се мокра, с дъх на сол и море в косите. С подгизнали дрехи, разрошени къдрици и парещи сълзи в очите. И отново се чувствам като у дома си. За миг отново се чувствам като в родната Варна.