Варна и побратимените ѝ градове
Намерени в превода
от Светлана Стоянова

„- Соно булгаро. Соно ун туриста. Ми... киамо Марин.“ – сричаше бай Марин, докато се разхождаше по пристанището в Генуа. Погледът му подскачаше по страниците на българо-италианския разговорник, който неговият син му бутна на автогарата във Варна.
Отдавна беше вдовец, а напоследък синът не спираше да му натяква, че не трябва да се застоява. Варна е пръв компаньон на веселяците, но е враждебна към самотниците, казваше той. Накрая бай Марин кандиса и ето го тук сега, в края на една туристическа група. 
„- Маринее, Марине, къде си тръгнал да въртиш тигели в италианско. Не ти отива на годините. Днес в Генуа, после Ливорно, Флоренция, Болоня и после на майната си.“ Главата го заболя и затвори разговорника.  
Извади един полусух сандвич от мешката и погледна към туристическата група, която се влачеше напред като юлски следобед. Ще се оправят и без мен за малко, си помисли и седна до ръба на кея да си изяде сандвича. Наблизо възрастен италианец заспиваше над хвърлената във водата въдица. 
- В тоя пек само туристи кълват, а? – попита го бай Марин на български. Дядото го погледна и му се усмихна. 
- Соно булгаро –  използва наученото от разговорника. 
- Ааа, Булгария?, отвърна оживено италианското старче. 
В същия миг плувката рязко се скри във водата. Сърцата и на двамата трепнаха. След миг италианецът вече държеше във въздуха малка рибка. Бай Марин го поздрави с вдигнат палец. Тия неща нямаха нужда от превод. Погледна към далечината. Групата му беше накачулила един туристически магазин.
- Ми киамо Марин – извади цигара и поседна.