- Стига толкова. Basta!

Последното кръгче праз от супата Минестроне ме гледаше от дъното на тъмносинята паница с недоумението на изплашена жаба.

Тъкмо си бях хапнал царски в една закътана сред уличките на Генуа тратория, от която се виждаше акварела на Лигурско море, прострените като чаршафи облаци, както и парче от морския фар. Залезът промушваше умело лъчите на слънцето измежду постройките, зачервяваше черчеветата на прозорците, играеше на сенки с всяка връзчица, кабелче, капак или саксия.

Увлечен в пейзажа, не забелязах, че нещо започна да оранжевее до левия ми крак. Една котка ме докосваше с лапичка. Котка на каишка. 

Пропълзях с поглед до другия край на каишката. Държеше я фина ръка с дълги пръсти и къси нокти, боядисани в коралово. Тази ръка си имаше притежателка, о, и то каква! Сякаш пред мен стоеше Юнона, само че с дълга червена пола, жълта блузка, еспадрили със синьо връхче и коса, бухнала като захарен памук с цвят на карамел. Усмихна ми се и щедро показа белите си зъби. Промуши ме право в сърцето с поглед.

- Scusa!

Извини се с песенен глас, взе котката на ръце и с весела стъпка продължи надолу към морето. От нея струеше увереността на жена, която знае, че си заслужава да я последваш.

Станах бързо от стола и непохватно бутнах масата. Купичката падна на калдъръма и се разби. Кръгчето праз продължаваше да ме гледа стъписано. Усмихнах се и потеглих към крайбрежната.