Преди пътувах с трескаво желание да общувам и да търся приключения. Бях обладан от безсмислието да се показвам извънземно различен и излишно добросърдечен.

После пътувах, за да отпочивам – като попивах света мълком със сетивата си. Нямах нужда от празни приказки и дела, непремерени рискове – просто исках да съм себе си – без усилия.

Барселона ме завари такъв – преврял от натруфени емоции и излишна суета. Въпреки това я видях – цветна, дишаща и обкичена с изящество. За първи път бях тук, а припознавах града като сродна душа – и двамата с него се впуснахме в неизречено на глас пътуване – пътуването един в друг.

Вървях по площад „Испания“ и жадно къпех очи в пищните светлини на фонтаните му.

- Карлос – къде бяхте?! Целият град Ви търси - спря ме войнствено настроена жена.

 След нея купища хора закрещяха:

- Той се върнаа-а! 

Безброй лепкави целувки се стовариха върху мен и всички започнаха да ме носят на ръце. По пътя видях плакати с човек, досущ като мен, и с надпис – „Изчезнал!“

- Как ни изплашихте! Градът не беше същия без Вас! Оставихте ни тук като недовършена мозайка, за да съберете своите парчета. Написахте ли книгата!?

Не знаех какво става, но се чувствах като завърнал се на мястото си блуден син, открил себе си сред векове напразно странстване.

- Казвам се Павел!

Бурен кикот заля тълпата:

- Да, в предната Ви книга героят се казваше така.

Взех да търся личните си документи и когато не ги открих – сведох глава, намерил съдбата си.