Кожата ми настръхна, водата беше толкова студена. Натърках тялото си със солени водорасли. Гмурнах се в плиткото, но все още треперех. Излязох на брега и седнах върху пясъка, който тепърва поглъщаше утринните лъчи. Ръцете ми бяха заключили гърдите в желязна хватка, а вятърът стържеше костите ми до мозък. Пътувах цяла нощ с влака за Варна и просто бях длъжен да отида до морето и да изпълня ритуала.

Но тук никога не е твърде рано, за да има хора. Някой зад мен подаде хавлия и с топли думи заговори.

- Днес няма да става за плаж, нито да се влиза в морето.

- А утре?

- За утре, не знам, може да не съм тук, може да съм на някой друг бряг.

- Къде?

Обърнах се, за да видя с кого говоря, но нямаше никой. В земята беше забита бутилка. Необичайно голяма, приличаше на детски аквариум, а вътре имаше писмо.

Аз съм духът от бутилката на студените сутрини. Един различен дух, който помага с хавлия на замръзващите пред необятната шир на морето. Когато се стоплиш, извикай в бутилката първия морски град, за който се сетиш. И аз ще помогна на някой друг. Ти ще помогнеш на някой друг.

Стигнах до спирката на автобуса, с който щях да се прибера, и преди да се кача, извиках в бутилката града, в който с радост бих мръзнал или бих помогнал на някой мръзнещ, който споделя моята съдба.

- Барселона!