Отново на път
Андромеда
от Петя Смиленова

- Остани! – помоли ме мъжът от Земята. За Вселената мъката ни не означаваше нищо. Интересуваха я само мисиите, а аз бях нейният пратеник.

- Не мога. – отвърнах. От небето се сипеше метеоритен дъжд - остатъците от огромния метеорит, който бях разбила само преди минути.

- Защо?

- Защото мисията ми тук приключи.

- Щом накрая ще ме оставиш, защо изобщо трябваше да се срещаме?

- Дойдох тук, защото имах мисия. Срещата ни беше случайност.

- По-добре изобщо да не беше идвала. Сега, след като си тръгнеш, сърцето ми ще се разбие, като онзи метеорит.

- Ако изобщо не бях идвала, милиарди сърца щяха завинаги да спрат да бият. Включително и твоето.

- Знам, но пак боли.

Поглеждам го. Някой ден щеше да създаде семейство. Беше роден за такъв живот. Но аз - не.

- Само веднъж избрах любовта пред мисия. – казвам. - Заради мен динозаврите загинаха. Влюбих се в марсианец и пренебрегнах мисията си на Земята, за да остана с него. Вселената ми отмъсти. След като заради мен Земята почти загина, тя унищожи живота на Марс. Уби любимия ми.

- Значи на Марс е имало живот?

- Отдавна. Време е да тръгвам.

- Къде отиваш?

- В Андромеда. Имам мисия там.

- Никога няма да те забравя.

- Напротив. Това е моето проклятие. Напусна ли една планета, всички нейни жители ме забравят.

Над мен се отваря водовъртеж от звезден прах. Поглъща ме. Води ме към следващата мисия. Наблюдавам от космоса земния мъж. Оглежда се объркан. Вече ме е забравил.