След баща си, Али най- много обичаше да пътува. Налагаше ѝ се често. Обстоятелствата се бяха стекли така и тя нямаше нищо против. Живееше с баща си, а той работеше много и на всевъзможни места. Беше обиколила половината свят, а беше само на 6. Местенията от дестинация на дестинация бяха техните откраднати мигове. Учеха буквите, пееха песнички, четяха приказки. 

Престоите им варираха – от седмица до два-три месеца, в зависимост от „поръчките“ на баща ѝ. През повечето време беше сама в поредната хотелска стая и превключваше каналите. Не гледаше детски, а най- често си пускаше новинарски канали. Нещо я привличаше в „тези страшни неща“, както ги нарича татко. 

Този път имаше извънредна емисия. Видя снимката на баща си и се заслуша. Чу думи като „наемен убиец“, „намерен мъртъв“, „поръчка“. Не знаеше какво значат останалите думи, но „поръчка“ беше свързана с работата му. Нямаше търпение баща ѝ да се върне, да му разказже какво е видяла по новините, а той да я гушне, да разроши косата ѝ и да ѝ каже: „Спри да гледаш тези страшни неща. Стягай багажа. Отново сме на път.“ 

Но съдбата имаше други планове.