Отново на път
Апокалипсис
от Мелани Шакири

За последните четири години бяхме преживeли най-много два случая, в които имахме възможността да се задържим на едно място повече от седмица. Където и да отидехме, онези идваха. Като че се събираха само, за да ни гонят. Може би това беше целта на съществуването им – да не ни дават да си починем. Бях отслабнал с поне едни десетина килограма независимо, че нямаше как да съм сигурен, след като не бях припарвал до здрав кантар от също толкова време, отколкото и не си бях почивал. Но със сигурност можех да видя мускулите, които се бяха появили още през първата година от този апокалипсис. Винаги ни е било трудно. В началото бяхме една малка група, най-много дузина човека, борехме се заедно. Но всеки месец, някой изчезваше или биваше убит, докато накрая не останахме само аз и жена ми. А сега тя е бременна. След като загубихме единственото си момченце, в този жив кошмар, се движехме като в транс. Правехме го просто, защото инстинктът ни не позволяваше да свалим гарда. Но една вечер решихме да се позабавляваме. Само една-единствена вечер. А сега тя беше бременна. Най-вероятно вече бе достигнала деветия месец понеже коремът ѝ не ѝ разрешаваше да направи каквото и да е, камо ли да се бие, а аз не успявам да поддържам темпото, с което онези прииждаха. Пиша тази бележка, седнал върху крайпътен камък. Ще я оставя тук, надявайки се някой да я намери. Да ни запомни. Вече трябва да тръгваме, отново на път, но може би за последно.