Отново на път
В детските очи
от Невяна Милова

Листата нежно потрепват от пролетния вятър. Росата се надига бавно от прясно окосената трева. А аз вървя вглъбен в собствения си горчив свят. Тихо е и дочувам нечии стъпки зад себе си…

– Здравей – рече един глас – Къде отиваш?

Обръщам се и срещам най-чистите очи, вперени в мен. Дълбоки, търсещи и тъй невинни.

– Здравей, дете – без да искам се усмихвам. Не обичам разговорите докато вървя, но тези две очи сякаш изсмукват от мен неподозирана любезност.

– Къде отиваш?

– Никъде, просто си вървя…

– Е как така? Аз винаги знам къде отивам. Понякога отивам с мама до магазина, друг път отивам на площадката да играя с приятели… ти как може да не знаеш къде отиваш? Забравил ли си? Да не би да си се изгубил? Вашите знаят ли къде си? Моята майка казва, че родителите винаги трябва да знаят къде са децата им.

– … ама аз не съм дете. Не е нужно да казвам на никого къде отивам.

– Добре де… а ти като не знаеш накъде си тръгнал, как ще разбереш кога си стигнал??

– Хм….. – за миг се възхитих на малкия устатко – може би времето ще ми покаже… може да срещна някой, който да ми посочи верния път или пък в даден момент да спра да вървя и да се върна обратно…у дома…

– Ако питаш мен, трябва още сега да си идеш вкъщи. Не е хубаво да вървиш без цел, защото накрая, когато пътят свърши, може да си забравил откъде си тръгнал и да не успееш да се върнеш назад.

Усмихна се и отмина.