Отново на път
В деня, когато
от Нели Петрова

В деня, когато Милан ми призна чувствата си, аз не ходех по улиците, аз летях. Нито виждах хората наоколо, нито чувах звуците от превозните средства.

В следващия момент пресичах оживен булевард и за миг се стреснах – не внимавах как пресичам и за секунда си представих как ме удря автомобил. О, това би бил най-неподходящият момент да си отида от този свят. Не знам какво следва оттук нататък, но съм сигурна, че не може да е лошо.

С Милан започнахме връзка. Той ме караше да сияя всеки път като се появеше, разсмиваше ме и аз разсмивах него, живеехме в свят само за нас двамата. Но само във времето, когато бяхме заедно. А то не беше много – Милан беше женен за друга жена.

В деня, когато осъзнах, че съм попаднала в омагьосан кръг, аз не ходех по улиците, аз се опитвах да изплувам от дъното на най-дълбокия океан. Нито виждах хората наоколо, нито чувах звуците от превозните средства.

В следващия момент се събудих в непозната за мен обстановка. Лежах на легло с бели чаршафи, разпознах болнична стая. До мен беше приятелката ми Кари. Моля те, обади се на Милан, прошепнах, нека дойде, много искам да го видя.

Не знам колко време съм спала, но когато се събудих, на масичката до мен имаше букет цветя. Не е могъл да дойде, помислих си, но все пак мисли за мен. Успях да се добера до картичката и изпълнена с надежда я отворих: „С пожелание за скорошно оздравяване – от колегите“.