Малката книжка се срамуваше от себе си. На полицата до големите книги тя изглеждаше нищожна. Те не спираха да се изтъкват една пред друга: “Писали са ме десет години и са ме преписвали на ръка!”.  ”Да, ама нямаш дори триста страници, а аз ...“. Малката книжка си казваше, че сигурно са много мъдри и стойностни. Дядо препрочиташе шедьоврите, баба си избираше някоя дебела книга с народни рецепти, но малката книжка никой не я поглеждаше.

Един ден дядо почина и баба едвам се справяше сама. „Ще живееш при нас, но ще изхвърлим книгите, защото ще даваме апартамента под наем“, казаха децата ѝ. Не ги изхвърлиха, а ги дадоха на един търговец на стари книги, да ги продава на улицата. Малката книжка се сгуши и зачака със сълзи в очи съдбата си. Хората минаваха и си купуваха всякакви книги, но не и нея.

През един дъждовен ден, обаче, една възрастна жена застана пред павилиона и сякаш загледа именно нея. След минута се разбра с продавача: „Ще взема тези двете. Какво Ви дължа?“.“Лев и петдесет. Втората ви е подарък.“ Малката книжка не повярва на ушите си. Някой я искаше, точно нея, макар и за без пари! В еуфорията си тя не усети как възрастната дама беше изминала няколко стотин метра и сега подаваше книжките на едно момиченце. То отговори тихо: „Благодаря!“ и жената напусна с усмивка дома за сираци.

Едва сега малката книжка обърна внимание на спътника си.

“Как се казваш?“

“Молитвеник, а ти?“

“Песнопойка, приятно ми е“.