Чакането скоро ще свърши. Усещам го, но не се вълнувам. Чувствам се изморена. Сиянието ми е слабо.

Тъмно е. В края на тунела има врата. Трябва да мина през нея. Знам, че ще ме повикат, когато моментът настъпи.

Усещам леко парене там, където преди беше лицето ми. Нямам с какво да се докосна дори и да искам. А и не искам. Стига ми синята светлина, която се излъчва от мен. Опитвам се да не мисля за нея. Всъщност не мога да мисля за нищо. До мен стои едно кълбо от червена светлина и постоянно се движи. Когато се приближава до мен, сиянията ни се смесват и се получава лилав блясък. Харесвам лилавия цвят. Дали „утре“ пак ще го харесвам.

Не чувам вратата да се отваря. Усещам го. Понасям се бавно натам. Не бързам. Светлината е бяла и пари силно. Инстинктивно спирам на метър от нея.

- Всичко ли ще забравя? – задавам въпрос, въпреки че нямам уста.

- Питаш едно и също всеки път.

- Има неща, които искам винаги да помня  – упорита съм.

- Не можеш да замениш хиляда живота за спомени от един. Тръгвай!

Облива ме светлина. След нея се потапям в мрак. Скоро всичко ще започне отначало.